Хищният скакалец беше едно голямо и много самотно насекомо. Всички се страхуваха от  него, защото, когато изгладнееше, той излапваше много малки невинни насекоменца на камара. Никой не искаше да дружи с него. Той не знаеше какво е да имаш приятели, но и твърдеше, че няма нужда от такива. Имаше студено сърце. Едва ли имаше нещо в цяла Винигория, което можеше да го разчувства. Обичаше да гледа как всички бягат и се крият от него, обичаше да чува колко е голям и страшен. Вечно бродеше сам из поляните, спеше сам под листата, не разговаряше с никого. Харесваше му да бъде зъл и свиреп и беше приел това за своя съдба. И днес, както всеки обикновен ден, той беше гладен, а това означаваше, че днес отново много малки невинни душици щяха да приключат с жизнения си път. Тръгна хищникът из ливадите. Коремът му виеше от глад, а пред очите му се въртяха черни кръгове. От два дена нищо не беше слагал в устата си. Разбягаха се милите насекоменца, залутаха се в паника и всяко от тях търсеше начин да се скрие  от гладния звяр. Той скачаше от стрък на стрък и се оглеждаше за някоя заспала или разсеяна буболечица. И ето, на едно зелено стръкче тревица, скакалецът видя да се полюлява малко кафеникаво бръмбарче. Малкото същество сякаш не виждаше приближаващата се опасност. Погледът му беше отправен в нищото, а тялото му се полюляваше леко като в транс. Не беше виждал подобна гледка гладният скакалец. Приближи се бавно, но бръмбарчето не помръдваше. Разтвори уста скакалецът и тъкмо да се нахвърли върху бъдещата си жертва, малкият чудатко промълви: «А пък аз обичах една тичинка». Гладният хищник чу това в последния момент и замръзна на място. Беше чувал реплики от рода на «Не ме яж моля те!» или «Пощади ме, добро ще ти направя», други викаха за помощ или ревяха и трепереха от страх. Но този път беше различно. Поспря и се заслуша. Малкото бръмбарче продължи: «Моята малка тичинка беше толкова добра. Радваше се на всичко в този живот, обичаше чаромата на деня и диханието на нощта. С часове можех да разговарям с нея. Не беше като ниекое друго създание в тази гора. Тя, тя...тя беше малка и незабележима. Аз, аз...аз я открих сред толкова много други. Аз обикнах душата и – нежна и изпълнена с вълшебство. Те – всички други бръмбари ми се подиграваха. Не искаха да приемат тази любов за възможна. За тях това беше недопустимо. Не исках да слушам никого, слушах само сърцето си, а то ме водеше по един единствен път и той беше всеки ден към моята тичинка, която живееше в чашката на едно прекрасно цвете. Там беше нейният дом, там се чувстваше щастлива. Моята мила тичинка беше защитена от всичко в прегръдките на своето цвете. Тя не знаеше какво се случва навън, нямаша представа от живота, който кипеше наоколо, не познаваше нито какво е добро, нито какво е лошо, носеше чиста и невинна душа. Сутрин, когато нейното цвете разтвореше чашчицата си, тя се усмихваше мило на Слънцето, а вечер заспиваше със залеза, когато цветето завореше красивите си листенца. Аз ходех при нея всеки ден. Разказвах и за чудесата на живота навън. Говорех и дълго за всички онези неща, които тя не можеше да види от мястото си, разхождах я с разказите си из цяла Винигория и тя се  радваше на всичко, което научаваше от мен. Аз просто я обичах, а тя никога не го разбра. Защо не намерих смелост да и го кажа? Мислех си, че всяка сутрин ще я намирам на мястото и, че винаги ще мога да я виждам, да споделям с нея, да и се радвам. Никой не познаваше моята тичинка – тя си беше само моя и аз бях сигурен, че ще остане завинаги такава. Питал съм я не иска ли да има крачета, за да може да се раходи из приказната ни страна, да срещне други същества, да види чудеса, а тя с усмивка ми отговаряше, че се чувства добре в своето цвете и че за нея това е най-прекрасното място в страната на гората и виното. Обожавах я, а тя дори не подозираше това?» Хищният скакалец стоеше на мястото си и слушаше разказа на тъжното бръмбарче. Не си спомняше до сега да беше виждал по-тъжна животинка от тази или пък да беше чувал по-красива история. За миг забрави, че е гладен, облегна се на една трявичка и зачака да чуе какво се случваше понататък със странната любов на бръмбар към тичинка. «Исках да и кажа колко я обичам, но не намирах смелост. Не бях сигурен как щеше да реагира. Една сутрин обаче се събудих решен да го направя. Измих крилцата си в най-бистрата капка роса, която сращнах по пътя си и забързах да стигна до цветето преди изгрева на Слънцето, за да мога да бъда там, когато тя се събужда и да и подаря сърцето си....Само стъблото....видях да стърчи само стъблото на красивото цвте...нямаше нито чашчица, нито тичинки...никой, просто никой не беше останал там. Не можех да повярвам. Мислех си, че винаги ще мога да я виждам. Дори днес щях да и кажа, че я обичам, но нямаше никой.....Нямаше на кого да кажа тези думи, които таях толкова дълго в сърцето си. Вятърът беше минал и ги беше взел със себе си. И само той знае къде е тя сега. Стоя тук и го чакам дни наред. Искам да го питам къде е моята тичинка, искам да го помоля да ме отведе при нея...» Едри сълзи се отрониха от очите на бръмбарчето. Пред него стоеше страшилището на всички насекоми, а той зовеше своята тичинка и не трепереше от страх, а от болка. Скакалецът изслуша историята до край и когато бръмбарчето зарони горещи сълзи, той отвори голямата си уста и го погълна (все пак беше много гладен).  Днес вятърърт броди из Винигория и разказва за един чудат скакалец, който го чакал до стъблото на едно отлетяло цвете, за да го пита в коя посока е отвял малката тичинка с невинната душа, защото имал да и казва нещо много важно....